Във военната болница - гинекология
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
23 януари 2023 година
– Какво гледате, момчета?
– Филм с този, по какъв начин беше… който умира трудно… Забавен екшън.
В " травматологията " гледат екшън с Брус Уилис, в хирургичното поделение – сериала за Лора Крофт.
Наоколо са патериците, инвалидни кресла, апаратите на Илизаров, господи, а те се смеят…
За вас, моите другари, докарах от военната болница цялостен чувал поздрави и камион благодарности.
Казвам на ранените: „ Не вие – ние ви благодарим, момчета. По-добре в никакъв случай да не попадате тук.
А те: „ Всичко е наред, не се тормозете, а с тв приемниците е напълно крепко – като във почивка сме "
Във почивка били… В една от болничните стаи през вчерашния ден видях един ранен в доста тежко положение: целият е бинтован – ръце, крайници – и лицето в хематоми.
Опитваше се да се надигне, хванал се за специфичната ръкохватка, и личеше, че доста го боли.
Не се сдържах, попитах, с какво мога да му оказа помощ, а той – представяте ли си? – се усмихна.
– Аз съм боец, ще се оправя.
На какъв брой години си, воине? На двайсет и пет? Най-много – на двайсет и седем.
„ Войници във почивка “ – звучи като наименование на някакъв добър, лек филм.
Из цялата военна болница – и в стаите, и в коридорите – са окачени детски рисунки. Толкова е прочувствено.
Освен това през днешния ден аз дойдох с вкуснотийки. Направо като за детско празненство.
Докарах на момчетата авторски бонбони от Олег Соловьов и неговите читатели. Бонбоните са много необикновени. Всъщност, това е сладка извара в шоколад.
Опитах от тях – вкуснотия! Да не помислите, че подривам момчетата, имам персонална кутийка: подарък за рождения ми ден.
Помните ли, от какво стартира тази история? От един тв приемник. Днес ние можем да купим петдесет бройки (!). И ще ги купим.
Но ние с пан подполковник имаме сделка: аз докарвам 10 тв приемника, те ги конфигурират и чак по-късно докарвам следващите десет.
Един тип, да не се прашасват някъде по складовете.
На излизане от болничното заведение подполковникът пресмята на глас:
– Следващите три ще ги окачим в „ политравматологията “, два – в следоперационното поделение, а пет ще дам на девойките в гинекологичното.
Аз чак се спънах.
– Гинекологично? Във военната болница?
- Ти пък, споделя той, за какво се учудваш? Те там в окопите всички настиват, през една са с диагноза „ цистит “.
Реалният живот, той е подобен – непосредствен, невнимателен, без грим и специфични резултати. С една дума – нищо общо с „ Умирай мъчно “ и Лора Крофт.
Прегръщам ви, хора.
Следва продължение.
28 януари 2023 година
Пушкин като маркер на поколението „ хомо съветикус “.
Стигнах най-после до библиотеката на родителите ми.
Дрехите, посудата, медикаментите веднага ги събрах и откарах в църквата. Събирах бързо, изключих всички страсти. Да не рева, да не поемам дъх родната миризма, да не се изтезавам със мемоари. Това са просто облекла и предмети от бита, на някого ще му свършат работа – какъв брой хора останаха без дом, напълно без нищо.
А книгите… Книгите в нашия дом постоянно са били малко нещо като свещени предмети.
Впрочем, както и във всеки руски дом. Или съвсем във всеки.
Не можеше просто да отидеш в книжарницата и да си купиш събрани съчинения на Дюма, да вземем за пример.
Трябваше да се запишеш и да висиш на дълги опашки, да се абонираш за „ макулатурните “ списания (нещо като „ Тетрадка на агитатора “ и други, с цел да ги натрупаш и да ги предадеш на „ вторични първични материали “ и да получиш мечтаната записка, даваща ти право да купиш определена книга – бел. прев.), да плащаш членски импорт в идиотските профсъюзи, да играеш „ шамански танци с тамбура “ и да произнасяш ритуални заклинания, поставила дясната си ръка върху „ Материалите от XXVII конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз ".
И това беше единствено за безобидния Дюма. А в случай че в домашната ти библиотека през 70-те внезапно се появи томче на Оруел, Гинзбург, Замятин или даже Пастернак – това означаваше, че си направил героизъм и углавно закононарушение по едно и също време. Сдобил си се.
Не помня родителите си без книга в ръка. Дори в този момент, подреждайки тези съкровища, съвсем във всека от тях намирам мамините „ разделители “ – изсъхнало стръкче лавандула, късче вестник, календарче, което си мени картинките. „ Ю-шчен-ко! “.
В татковите томчета са бележчици с тъничък молив. В книгата на Жванецки е очебийно изречението: „ Щом се появи някой, подготвен да пречупи планини, зад него безусловно ще тръгнат другите, подготвени да му пречупят врата “. А до него забележка с старателен почерк: „ за Анка “.
Тя обичаше исторически романи и всевъзможни антологии „ за живот и творчество “ на който и да е. Той обожаваше да препрочита Сенкевич, Рибаков, Бабел.
Държа в ръката си пълен алманах стихове на Маяковски. В него няма нито разделители, нито бележки по полетата. Сигурно са го продавали като „ добавка “ към книгата на братя Стругацки.
Не мога да го изхвърля.
Нито Пушкин, нито Лермонтов не мога да изхвърля на боклука. Знам, че едва ли в миналото ще отворя тези книги, само че все едно - повличам ги в моя апартамент и слагам на рафта. За мен те са не за „ дълбочината на сибирските мини “ („ …во глубине сибирских руд храните гордое терпенье…- фрагмент от стихотворението на Пушкин, отдадено на декабристите – бел. прев.), а за живота на моите родители.
Тези дни стоях с военните от болничното заведение край магазина Комфи. Дойдохме за следващата партида телевизори и дълго чакахме да дадат отбой на въздушната паника. Говорехме за това, по какъв начин би трябвало да се промени Украйна след Победата. И сержантът – някъде на моята възраст – ни убеждаваше, че би трябвало „ да измре, по дяволите, нашето потомство, с цел да се промени страната. Аз възразявах.
– Просто би трябвало да престанат да дават рушвети, - с възторг му доказвах аз очевадното.
А ето в този момент повличам Пушкин и Лермонтов вкъщи и мисля – а може би сержантът е прав?
P.S. Но с помощта на родителската библиотека изпълних „ фантазията на идиота “ – въпреки всичко инсталирах рафт за книги през цялата стена и се снабдих с аквариум. В него в този момент живее нахална синя рибка, която командва останалите (не ме питайте, по какъв начин се споделя – за в този момент научих единствено „ скалария “) Има едно ято в раирани бански костюми, които постоянно живеят наоколо от хранилката, и печален сом, който чисти след цялата тази тайфа.
Там е цялостен необикновен свят, за който някой път ще ви опиша.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
23 януари 2023 година
– Какво гледате, момчета?
– Филм с този, по какъв начин беше… който умира трудно… Забавен екшън.
В " травматологията " гледат екшън с Брус Уилис, в хирургичното поделение – сериала за Лора Крофт.
Наоколо са патериците, инвалидни кресла, апаратите на Илизаров, господи, а те се смеят…
За вас, моите другари, докарах от военната болница цялостен чувал поздрави и камион благодарности.
Казвам на ранените: „ Не вие – ние ви благодарим, момчета. По-добре в никакъв случай да не попадате тук.
А те: „ Всичко е наред, не се тормозете, а с тв приемниците е напълно крепко – като във почивка сме "
Във почивка били… В една от болничните стаи през вчерашния ден видях един ранен в доста тежко положение: целият е бинтован – ръце, крайници – и лицето в хематоми.
Опитваше се да се надигне, хванал се за специфичната ръкохватка, и личеше, че доста го боли.
Не се сдържах, попитах, с какво мога да му оказа помощ, а той – представяте ли си? – се усмихна.
– Аз съм боец, ще се оправя.
На какъв брой години си, воине? На двайсет и пет? Най-много – на двайсет и седем.
„ Войници във почивка “ – звучи като наименование на някакъв добър, лек филм.
Из цялата военна болница – и в стаите, и в коридорите – са окачени детски рисунки. Толкова е прочувствено.
Освен това през днешния ден аз дойдох с вкуснотийки. Направо като за детско празненство.
Докарах на момчетата авторски бонбони от Олег Соловьов и неговите читатели. Бонбоните са много необикновени. Всъщност, това е сладка извара в шоколад.
Опитах от тях – вкуснотия! Да не помислите, че подривам момчетата, имам персонална кутийка: подарък за рождения ми ден.
Помните ли, от какво стартира тази история? От един тв приемник. Днес ние можем да купим петдесет бройки (!). И ще ги купим.
Но ние с пан подполковник имаме сделка: аз докарвам 10 тв приемника, те ги конфигурират и чак по-късно докарвам следващите десет.
Един тип, да не се прашасват някъде по складовете.
На излизане от болничното заведение подполковникът пресмята на глас:
– Следващите три ще ги окачим в „ политравматологията “, два – в следоперационното поделение, а пет ще дам на девойките в гинекологичното.
Аз чак се спънах.
– Гинекологично? Във военната болница?
- Ти пък, споделя той, за какво се учудваш? Те там в окопите всички настиват, през една са с диагноза „ цистит “.
Реалният живот, той е подобен – непосредствен, невнимателен, без грим и специфични резултати. С една дума – нищо общо с „ Умирай мъчно “ и Лора Крофт.
Прегръщам ви, хора.
Следва продължение.
28 януари 2023 година
Пушкин като маркер на поколението „ хомо съветикус “.
Стигнах най-после до библиотеката на родителите ми.
Дрехите, посудата, медикаментите веднага ги събрах и откарах в църквата. Събирах бързо, изключих всички страсти. Да не рева, да не поемам дъх родната миризма, да не се изтезавам със мемоари. Това са просто облекла и предмети от бита, на някого ще му свършат работа – какъв брой хора останаха без дом, напълно без нищо.
А книгите… Книгите в нашия дом постоянно са били малко нещо като свещени предмети.
Впрочем, както и във всеки руски дом. Или съвсем във всеки.
Не можеше просто да отидеш в книжарницата и да си купиш събрани съчинения на Дюма, да вземем за пример.
Трябваше да се запишеш и да висиш на дълги опашки, да се абонираш за „ макулатурните “ списания (нещо като „ Тетрадка на агитатора “ и други, с цел да ги натрупаш и да ги предадеш на „ вторични първични материали “ и да получиш мечтаната записка, даваща ти право да купиш определена книга – бел. прев.), да плащаш членски импорт в идиотските профсъюзи, да играеш „ шамански танци с тамбура “ и да произнасяш ритуални заклинания, поставила дясната си ръка върху „ Материалите от XXVII конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз ".
И това беше единствено за безобидния Дюма. А в случай че в домашната ти библиотека през 70-те внезапно се появи томче на Оруел, Гинзбург, Замятин или даже Пастернак – това означаваше, че си направил героизъм и углавно закононарушение по едно и също време. Сдобил си се.
Не помня родителите си без книга в ръка. Дори в този момент, подреждайки тези съкровища, съвсем във всека от тях намирам мамините „ разделители “ – изсъхнало стръкче лавандула, късче вестник, календарче, което си мени картинките. „ Ю-шчен-ко! “.
В татковите томчета са бележчици с тъничък молив. В книгата на Жванецки е очебийно изречението: „ Щом се появи някой, подготвен да пречупи планини, зад него безусловно ще тръгнат другите, подготвени да му пречупят врата “. А до него забележка с старателен почерк: „ за Анка “.
Тя обичаше исторически романи и всевъзможни антологии „ за живот и творчество “ на който и да е. Той обожаваше да препрочита Сенкевич, Рибаков, Бабел.
Държа в ръката си пълен алманах стихове на Маяковски. В него няма нито разделители, нито бележки по полетата. Сигурно са го продавали като „ добавка “ към книгата на братя Стругацки.
Не мога да го изхвърля.
Нито Пушкин, нито Лермонтов не мога да изхвърля на боклука. Знам, че едва ли в миналото ще отворя тези книги, само че все едно - повличам ги в моя апартамент и слагам на рафта. За мен те са не за „ дълбочината на сибирските мини “ („ …во глубине сибирских руд храните гордое терпенье…- фрагмент от стихотворението на Пушкин, отдадено на декабристите – бел. прев.), а за живота на моите родители.
Тези дни стоях с военните от болничното заведение край магазина Комфи. Дойдохме за следващата партида телевизори и дълго чакахме да дадат отбой на въздушната паника. Говорехме за това, по какъв начин би трябвало да се промени Украйна след Победата. И сержантът – някъде на моята възраст – ни убеждаваше, че би трябвало „ да измре, по дяволите, нашето потомство, с цел да се промени страната. Аз възразявах.
– Просто би трябвало да престанат да дават рушвети, - с възторг му доказвах аз очевадното.
А ето в този момент повличам Пушкин и Лермонтов вкъщи и мисля – а може би сержантът е прав?
P.S. Но с помощта на родителската библиотека изпълних „ фантазията на идиота “ – въпреки всичко инсталирах рафт за книги през цялата стена и се снабдих с аквариум. В него в този момент живее нахална синя рибка, която командва останалите (не ме питайте, по какъв начин се споделя – за в този момент научих единствено „ скалария “) Има едно ято в раирани бански костюми, които постоянно живеят наоколо от хранилката, и печален сом, който чисти след цялата тази тайфа.
Там е цялостен необикновен свят, за който някой път ще ви опиша.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ